Das Rheingold в концертната зала Walt Disney — певци и декор са звездите от операта на Вагнер
„ Дудамел води Das Rheingold “, крещяха плакатите. Но най-интригуващите аспекти от осъществяването на операта на Вагнер в концертната зала на Уолт Дисни в Лос Анджелис на 18 януари (първият от трите) бяха сценографията и актьорският състав.
Сега на 94 години и към момента основан в Санта Моника, архитектът Франк Гери продължава да основава грандиозните си здания по целия свят. Но още през 1983 година стартира да се занимава със сценография. Той е работил с Филхармонията на Лос Анджелис и преди, само че това е първата му режисура за пълномащабна режисура, в залата, която самичък е проектирал. Той получи заем: подзаглавието на тези осъществявания беше „ Честване на Франк Гери “.
Дисни Хол не е опера, няма яма, тъй че оркестърът би трябвало да поеме първата сметка. Поставянето на опера тук е като Байройт наобратно; вместо скрити инструменталисти, като артистите и сцената имат преимущество, артистите трябваше да работят от поредност повдигнати платформи зад гигантския оркестър и по продължение на устната сред оркестъра и публиката (в края Лодж прошепна своето „ Wer weiss, was ich thu “ '! ” в ухото на диригента).
Все отново салдото сред артисти и оркестър се оказа приемлив. Комплектите на Гери се състоеха от голям брой бежови дървени кутии и платформи, отразяващи цветовете на интериора на залата. Имаше светещи оранжеви кутии за златото — тази в центъра приличаше на знак за излаз — и бели и сиви пердета за най-вече нереални видеопрожекции и сложни за четене заглавия.
Това беше цялостен продукция, а не полупостановен концерт. Певците не се хванаха за партитури. Алберто Арвело е посочен като театрален режисьор, дружно с дизайнер на осветлението и драматург. Синди Фигероа проектира от време на време комплицираните костюми (много декорации и суетност от 19-ти век за дамите). Арвело го изигра напряко: не се вижда Regietheaterkonzept. Но рестриктивните мерки на предприемането на пълномащабна продукция в концертна зала станаха явни, когато някои от огромните моменти трябваше да бъдат измислени: мостът на дъгата беше изключително отчаяние.
Основният интерес измежду артистите беше първият Вотан от отлично наречения Райън Спидо Грийн. Той е пял дребни и междинни функции в родната си база, Метрополитън опера, само че по-късно взе участие в Champion на Терънс Бланшар; в този момент европейската му кариера е в подем. Неговият бас-баритон дава отговор на гамата на Вотан; той изглеждаше могъщ и пееше мощно без (засега) изключително просветление.
Други забележителни артисти включваха Морис Робинсън като стенториан Фазолт, Раехан Брайс-Дейвис и Тамара Мъмфорд като богатите на гласове Фрика и Ерда, и Бари Банкс като Mime. Саймън О’Нийл направи сигурен, въпреки и малко непълен Логе, а Йохен Шмекенбехер стабилен Алберих. Rhinemaidens направиха сладко трио, макар че бяха сложени прекомерно надалеч в края.
Филхармонията свири несъмнено, след известна неустойчивост. Но диригентът Густаво Дудамел не беше толкоз безапелационен. Според моя (ограничен) опит той е звучал скучно в общоприетия симфоничен и оперен репертоар. Може би приглушеният му метод тук имаше нещо общо с поддържането на баланс сред неговия великански оркестър и артистите, ситуирани най-вече откъм гърба. Но музиката на Вагнер просто кръстосваше. Големите кулминационни прояви изскочиха, несъмнено, само че още веднъж без особена неотложност.
Оставяйки запасите настрани, разпродадената аудитория в Лос Анджелис хареса него и цялата вечер. Ще забележим по какъв начин се разпростира владеенето на общоприетия репертоар от този диригент. Засега наподобява, че работата е в ход.
★★★☆☆
